Границите на оздравяването
Ако съществуваха достатъчно действени механизми, които да подпомагат възстановяването ни, травмите не биха обременявали нашето съществуване. Често пъти ни е необходима само любящата подкрепа на родители или приятели. По този начин бихме могли да се освободим от много тежки проблеми, докато болката, за която не сме получили помощ, често се превръща в доживотна травма.
Ние сме се откъснали от начина на живот, който ни осигурява подкрепата на близките. Някога хората са живели в големи семейства и родове, заобиколени от чичовци и лели, братовчеди, баби, дядовци и много приятели, като обществената среда е била сравнително стабилна. Така са можели да разчитат на значителна подкрепа при всякакви беди и когато някой от близките е умирал, друг е поемал ролята му.
В днешно време родителите нерядко се преместват да живеят в друг град или страна, променят мястото си в обществото или в професията, при което и възрастните, и децата губят стари приятелства. Ако това става често, както е например при военнослужещите, децата започват да страдат от липсата на корени и чувство на безродност.
В миналото хората са живели на племена или изобщо на споени групи. От индийските си пациенти често чувам, че смъртта на майката не е била нищо повече от временна криза, тъй като лелята, подпомагана от многобройни роднини, незабавно е поела грижата за децата в любящите си ръце. Съвсем друга е ситуацията при съвременното английско дете, чиято майка е починала рано.
Помня как хората от лондонските предградия, където учех като малък, бяха преселени от фамилни къщи в огромни бетонни блокове. Мога да си представя какво духовно опустошение е причинило разкъсването на тези общности. Лекувал съм много ограбени във всяко отношение семейства, които живият в многоетажни блокове.
Тук неволно се сещам за Непал – страна, залята от агенции за хуманитарна помощ, - където бях поразен от качествата на конкретен проект. Бедно предградие в Катманду бе построено наново чрез разглобяване на всяка отделна къща и връщане на старото й място със съответните подобрения. Това ми се стори напълно уместно и приемливо – модернизация със сърце. Хората заживяха в по-здравословна среда – чиста вода, канали, тоалетни, солидни покриви, електричество и пр. – но общностната тъкан, изграждана с хилядолетия, остана непокътната.
Типичното западно семейство – двама родители, две деца – обикновено живее на километри от другите членове на рода, рядко поддържа трайни приятелства поради чести смени на местожителството и като цяло непрекъснато презарежда модела на откъснатост, липса на подкрепа, любов и загриженост в средата си. Няма я бабата, която да се грижи за децата, когато майката отсъства, няма го вуйчото, който при необходимост да поеме ролята на бащата – на практика не съществува нищо стабилно, дълбоко и надеждно. Щом веднъж семейната тъкан се разнищи, необходими са поколения, за да се възстанови. Такава е ситуацията на Запад – реалност, която причинява и поддържа травмите.
Ние сме се откъснали от начина на живот, който ни осигурява подкрепата на близките. Някога хората са живели в големи семейства и родове, заобиколени от чичовци и лели, братовчеди, баби, дядовци и много приятели, като обществената среда е била сравнително стабилна. Така са можели да разчитат на значителна подкрепа при всякакви беди и когато някой от близките е умирал, друг е поемал ролята му.
В днешно време родителите нерядко се преместват да живеят в друг град или страна, променят мястото си в обществото или в професията, при което и възрастните, и децата губят стари приятелства. Ако това става често, както е например при военнослужещите, децата започват да страдат от липсата на корени и чувство на безродност.
В миналото хората са живели на племена или изобщо на споени групи. От индийските си пациенти често чувам, че смъртта на майката не е била нищо повече от временна криза, тъй като лелята, подпомагана от многобройни роднини, незабавно е поела грижата за децата в любящите си ръце. Съвсем друга е ситуацията при съвременното английско дете, чиято майка е починала рано.
Помня как хората от лондонските предградия, където учех като малък, бяха преселени от фамилни къщи в огромни бетонни блокове. Мога да си представя какво духовно опустошение е причинило разкъсването на тези общности. Лекувал съм много ограбени във всяко отношение семейства, които живият в многоетажни блокове.
Тук неволно се сещам за Непал – страна, залята от агенции за хуманитарна помощ, - където бях поразен от качествата на конкретен проект. Бедно предградие в Катманду бе построено наново чрез разглобяване на всяка отделна къща и връщане на старото й място със съответните подобрения. Това ми се стори напълно уместно и приемливо – модернизация със сърце. Хората заживяха в по-здравословна среда – чиста вода, канали, тоалетни, солидни покриви, електричество и пр. – но общностната тъкан, изграждана с хилядолетия, остана непокътната.
Типичното западно семейство – двама родители, две деца – обикновено живее на километри от другите членове на рода, рядко поддържа трайни приятелства поради чести смени на местожителството и като цяло непрекъснато презарежда модела на откъснатост, липса на подкрепа, любов и загриженост в средата си. Няма я бабата, която да се грижи за децата, когато майката отсъства, няма го вуйчото, който при необходимост да поеме ролята на бащата – на практика не съществува нищо стабилно, дълбоко и надеждно. Щом веднъж семейната тъкан се разнищи, необходими са поколения, за да се възстанови. Такава е ситуацията на Запад – реалност, която причинява и поддържа травмите.
